Екипът на „Епок Tаймс България“ предоставя на Вашето внимание с признателност към автора неговия анализ, изготвен на базата на точни данни от ООН, Евростат, МВФ и СБ.

Прогнозите са негово дело – анализите за генетичната прогноза са чрез базата данни на Мадисън 1878-2024-2050 г., до които проф. Дуранкев има достъп.

Проф. д-р Боян Дуранкев е роден на 02.05.1951 в град София. Следвал е специалностите „Математика“ и „Социално-икономическо планиране“. От 1980 г. работи в Университет за национално и световно стопанство (УНСС), а по-късно – и в ниверситет за застраховане и финанси. Бил е избиран три пъти за Професор № 1 на УНСС. Бивш председател на Съвета на старейшините в УНСС. Специализирал в Русия, Германия и САЩ. Автор на над 20 книги (от последните две години – „Златни мисли за бизнеса“ и „Един български век“) и над 300 статии. Участник ежегодно в чужди и наши конференции. Член на New York Academy of Sciences, на борда на Superbrands Bulgaria, зам. председател на Българската асоциация по маркетинг. Определен за Professor Emeritus през 2018 г.

В България върви нелепата теза, лансирана от части от опозицията, че замяната на лева с еврото ще предизвика колапс и страната ще загуби икономически суверенитет. Същевременно от страна на настанените в управлението се подхвърля друга теза – че по този начин се разширява икономическият суверенитет и всичко върви „по мед и масло“. От трета страна, за всичките сегашни проблеми, според антикомунистите, е виновно „тежкото наследство“.

В Европейския съюз излизат на преден план други тези. Например, мигрантите са виновни за провала на икономиката и социалната защита. Също: минималните заплати и пенсиите са много високи и няма пари за инвестиции. От лявата страна: олигархията е овладяла властта и в ЕС, и в страните ни. И от дясната страна: Европейският съюз се е бюрократизирал, налага ни много административна и данъчна тежест, пречи на „свободните пазари“. От САЩ: ЕС не е демократичен.

Никоя от тезите – сама по себе си – не е достатъчно вярна!

Но всичките те подсказват една нарастваща тревога за бъдещето на страните членки и на самия Европейски съюз – той губи икономически суверенитет, намалява своя дял в световния БВП (Брутен вътрешен продукт, бел. ред.), остарява, границите му се пресичат без особени проблеми, властта често е плутократична, бизнесът е алчен, гражданите са масово деморализирани и т.н.

Все пак, какво е икономически суверенитет и защо той е важен?

Въпросът за суверенитета и в частност – за икономическия суверенитет, е възбуждал политикономическото мислене както в миналото, така и сега. Ето някои от най-важните „класически“ книги и автори, които се цитират като основополагащи за темата. Томас Хобс – „Левиатан“ (Leviathan, 1651), създава класически труд за държавния суверенитет, социалния договор и ролята на държавата като върховен арбитър. Макар да не е икономическа, книгата на Хобс поставя основите на идеята за суверенитета, която по-късно се развива и в икономически контекст. Жан Боден в „Шест книги за републиката“ (Six Livres de la République, 1576) въвежда понятието „суверенитет“ като абсолютна и неделима власт на държавата. Адам Смит и книгата му „Богатството на народите“ (The Wealth of Nations, 1776) става основополагащ труд за икономическата независимост, свободния пазар и ролята на държавата, като Смит разглежда как националната икономика може да бъде автономна и конкурентоспособна, особено ако е по-развита от другите страни. Дейвид Рикардо в „Принципи на политическата икономия и данъчното облагане“ (Principles of Political Economy and Taxation, 1817) създава теория за сравнителните предимства и международната търговия – ключова за дебата за икономическия суверенитет, макар и погрешна. Карл Маркс в „Капиталът“ (Das Kapital, 1867) анализира икономическите структури и властта, включително и в контекста на националната независимост. В по-нови времена Джон Мейнард Кейнс създавакнигата „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ (The General Theory of Employment, Interest and Money, 1936), в която подчертава ролята на държавата в управлението на икономиката и защитата на националния интерес, най-вече в поддържането на пълна трудова заетост. Карл Полани става известен с „Великата трансформация“ (The Great Transformation, 1944), в която подлага на критика свободния пазар и глобализацията; показвайки как икономическата политика влияе върху националния суверенитет. В една от най-малко оспорваните книги – „Властта, държавата и суверенитета“ (Power, the State, and Sovereignty, 2009) от Стивън Краснър, се представя съвременен анализ на суверенитета в международните отношения и икономиката. Жак Сапир в „Основни принципи на икономическия суверенитет и въпросът за формите на неговото упражняване“ (Basic Principles of Economic Sovereignty and the Question of the Forms of Its Exercise, 2020) анализира основните концепции за икономически суверенитет, изследвайки как глобализацията го предизвиква и води до неговото деградиране. Питър Б. Пайойо в „Икономически суверенитет в международното право: Съвременно състояние на техниката“ (Economic Sovereignty in International Law: The State of the Art) разглежда икономическия суверенитет в международното право и концепцията за Нов международен икономически ред (NIEO). Стигаме до унищожителната критика на глобализацията и „отворените пазари“ чрез книгата на Ха-Джун Чанг „Лошите самаряни“ (Bad Samaritans, 2007) – безпощадна и принципна критика на свободната търговия в защита на икономическия суверенитет на развиващите се страни. Финализираме литературния обзор с изследването на Дейвид Гребър „Дълг: Първите 5000 години“ (Debt: The First 5,000 Years, 2011), в която той жонглира между икономическите отношения и властта, доказвайки как борчовете увреждат суверенитета.

Терминът „икономически суверенитет“ (на английски: economic sovereignty) в съвременното разбиране се отнася до способността на една държава (или регион/общност/съюз) да взема самостоятелни икономически решения, да контролира собствените си икономически ресурси и да определя своите икономически политики без външна намеса или принуда. Това включва:

1. Контрол върху икономическата политика. Държавата/съюзът да определя свои собствени данъчни, парични (монетарни), фискални и търговски политики, без натиск от други държави или международни организации, т.е. най-често правото да се определят свои собствени данъчни ставки или да се субсидират ключови отрасли.

2. Независимост в стратегически икономически сектори. Това означава най-вече развита реална икономика с държавен/съюзен контрол върху критични сектори като енергетика, храни, отбрана, технологии и финанси, за да се гарантира, че външни сили не могат да използват икономическо влияние за принуда. В частен случай: производство на храни или енергия в рамките на държавата, за да се избегне зависимост от внос.

3. Защита на националните/съюзните интереси в глобалния контекст. Способността да се участва в международни икономически отношения (като търговски споразумения или инвестиции), без да се жертва националната/съюзната сигурност или благосъстояние. В тесен смисъл: постигане на баланс между отворена външна търговия и защита на местната икономика от несправедлива конкуренция.

4. Устойчивост към външни шокове. Икономиката да е достатъчно гъвкава и разнообразна, за да устои на глобални кризи (като финансови кризи, пандемии или прекъсване на веригите за доставки). Включително намаляване на зависимостта от един единствен източник на суровини или пазар чрез „диверсифициране“ на доставките и износа.

5. Контрол върху паричната система. Способността да се управлява собствена национална/съюзна валута и парична политика. Например, националната централна банка да може да определя лихвените проценти според местните нужди.

Концепцията за икономически суверенитет в съвременния свят е изключително важна, понеже глобализацията е увеличила взаимозависимостта между държавите, което понякога ограничава свободата на действия на отделните страни; защото кризи като COVID-19 и войните подчертаха рисковете от зависимост от други държави за критични стоки (като медицинско оборудване или енергия), също така, в нашия случай, понеже ЕС се опитва да балансира между общи правила (като единния пазар) и желанието на страните-членки да запазят известна степен на национален суверенитет.

За всяка страна/съюз икономическият суверенитет е ограничен от тясно свързаните глобални вериги на стойността – много държави са тясно свързани в международно производство, което прави трудно „отцепването“ от тези вериги на доставки. Освен това, над държавите и съюзите са изградени световни и международни институции като ООН, МВФ, Световната търговска организация (WTO) или ЕС и еврозоната, които налагат наднационални правила, ограничаващи националния избор. Накрая, всяка страна е подложена на икономически натиск от други по-големи икономики и транснационални корпорации (те също имат огромно влияние), които могат да използват (международно незаконни) санкции или търговски ограничения за влияние.

Всички страни яростно защитават своя национален/съюзен икономически суверенитет на практика. САЩ и Китай водят „търговски войни“, за да защитят технологичните и икономическите си интереси; САЩ, Индия и ЕС насърчават Reshoring (преместване на производството по-близо до дома); развитие търпят и тенденции като Nearshoring (приближаване на производството) – преместване на производството в съседна или близка държава, често в същия географски регион (например американска компания да премести производство от Китай в Мексико или Централна Европа); Onshoring/Domestic sourcing (вътрешно преместване) – преместване на производство обратно в страната на базиране на компанията (например обратно в САЩ или Германия); Backshoring – друг синоним за преместване на производство обратно в страната на произход. „Откъснали се“ страни от чужда зависимост като Великобритания след Brexit търсят възстановяване на контрола върху своите търговски политики и закони.

В обобщение, икономическият суверенитет е стремеж към баланс между участие в световната икономика и запазване на способността за самостоятелни решения, които защитават националните интереси. Той е динамична концепция, която се адаптира към променящите се глобални условия.

Глобалният композитен индекс на икономическия суверенитет или Композитен индекс на икономическия суверенитет (ECO-SOV) е рамка, разработена от Риад Бен Джелили, за измерване и оценка на икономическата независимост и устойчивост на дадена нация. Индексът оценява капацитета на дадена страна в три области – проактивен, отбранителен и просперитет – за да определи способността ѝ да управлява ресурсите, да издържа на външни сътресения и да насърчава устойчив растеж. Според доклада за 2024 г. (Jelili, 2025) десетте най-независими страни в света са Швеция с 87,6%, Швейцария – 87,3%, Дания – 86,3%, САЩ – 85%, Германия – 85,%, Великобритания – 84,8%, Финландия – 84,7%, Канада – 84,0%, Япония – 83,3% и Австрия – 83,2%. На 36-то място се нарежда България с индекс от 64,2%. От изследваните общо 101 страни, 34 страни са предимно „икономически зависими“, но сред тях няма страни от ЕС.

И сега нещо особено важно: Европейският съюз не се разглежда като единнаикономическа единица, а повече като съвкупност (не стопроцентова система!) от национални държави. Какви са последиците от „особеното състояние“ на съюза и защо те ще влияят върху бъдещето на България?

Относителният икономически суверенитет на Европейския съюз

Има огромна разлика между идеята за „Обединена Европа“ („Общият европейски дом) и идеята за Европейския съюз. „Обединена Европа“ означава ценности и споделена идентичност – нещо като система, докато Европейският съюз е продукт на договорите от Маастрихт и Лисабон, нещо като политикономическасъвкупност с централизиран институционален апарат, произвеждащ директиви и норми.

Функциите на управляващия център на Европейския съюз се вписват в Договора от Лисабон от 2007 г. (Официален вестник на Европейския съюз, 2007), който не е с формата и съдържанието на Конституция, са разписани по следния начин: „работи за устойчивото развитие на Европа, основаващо се на балансиран икономически растеж и ценова стабилност, силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес, и високо равнище на защита и подобряване качеството на околната среда“. „Укрепването на потенциала за растеж и гарантирането на стабилност на публичните финанси са двата стълба на икономическата и бюджетна политика на Съюза и на държавите-членки. Пактът за стабилност и растеж е важен инструмент за постигането на тези цели.“

Забележително е, че никъде в Договора от Лисабон не се споменава за икономически суверенитет или поне за частична икономическа независимост на съюза.

На практика Брюксел – центърът на вземане на общи решения – управлява общата икономическа дейност чрез система от правила и насоки, които търпят промени.

ЕС е една от най-големите икономики в света — брутният вътрешен продукт (БВП), или общата стойност на всички стоки и услуги, произведени в Съюза, възлиза на 18,6 трилиона евро през 2024 г. Най-голям е делът на Германия, следвана от Франция и Италия. Услугите съставляват около 72 % от БВП на ЕС, а промишлеността — почти цялата останала част.

ЕС има собствен бюджет, чрез който финансира приоритетите си и големи проекти, които повечето държави от ЕС не биха могли да финансират самостоятелно поради техния размер или трансграничен характер. Настоящият дългосрочен бюджет е за периода 2021—2027 г. и възлиза на около 2 трилиона евро (Европейски съюз, 2025). Тази сума се състои от два компонента: многогодишен финансов framework(МФФ), който е стандартният дългосрочен бюджет на ЕС, възлизащ на 1,074 трилиона евро (в текущи цени) и Инструментът за възстановяване NextGenerationEU (NGEU) – специален план за възстановяване след пандемията от COVID-19 на стойност 806,9 милиарда евро (в текущи цени). Важна особеност за финансирането от NextGenerationEU е, че това не е традиционен бюджет, а средствата се разпределят под формата на субсидии и заеми. Следователно, годишният размер на разходите варира.

Или ако искаме да видим размера на стандартния годишен бюджет на ЕС спрямо БВП, изчислението показва (153,4 млрд. евро/18,600 млрд. евро) . 100 ≈ 0,82% от годишния БВП на ЕС. Този под 1% от БВП илюстрира сравнително малката роля на управляващия център на ЕС за съществени промени в икономическата структура на съюза, още повече че центърът не управлява, не планира и не координира икономиките на отделните страни членки. Това не означава че центърът на ЕС е с малки икономически правомощия, но означава че той – центърът, не може да създава и реализира обща икономическа политика, освен ако страните членки единодушно не приемат предлаганите промени.

Обратно, държавите членки на ЕС са в конкурентни отношения помежду си: коя ще постигне по-висока степен на икономическо развитие, коя ще осигури по-високо жизнено равнище и качество на живота, коя ще привлече – а не другите 26 – по-качествени и по-обилни инвестиции, коя ще придърпа повече от общоевропейските фондове. Освен това, държавите членки притежават – за разлика от центъра – огромни вътрешни възможности за реализация на собствени политики за промени, понеже през техните управляващи центрове преминават около 49,2% през 2024 г. от създадения БВП на страната. Най-висока степен на централизация на дела от БВП притежават Финландия –  57%, Франция – 56% и Австрия~55%. Най-ниска степен на централизация на дела на БВП имат Нидерландия – 44,4%, България – 39,8% и Ирландия – 22,3%. България законово е ограничила преразпределението с „таван“ до 40% – уникален прецедент в световната практика.

Поради тези причини Европейският съюз се възприема като безлична наднационална институция, още повече че гражданите на съюза не се почувстваха досега „европейци“, оставайки си граждани на съответната страна, преди всичко „данъкоплатци“ и „бенефициенти“ на ЕС, които не се вдъхновяват нито от синьото знаме, нито от „Одата на радостта“, нито от (частично!) общата валута. Гражданите на ЕС не участват пряко в общоевропейски референдуми, не гласуват за обща Конституция, не избират „комисарите“, не знаят имената на много от управляващите в Брюксел. Синтезирано: Европейският съюз не се е превърнал в демократична система и не е демократичен.

Да обобщим, според данните за разходите от БВП на пръв поглед центърът на ЕС има ограничени възможности за реализиране на политика за защита на икономическия суверенитет на съюза и неговата независимост от световните Велики сили; изглежда, че държавите членки са в много по-голяма степен потентни да провеждат самостоятелна политика за икономическа независимост. Но всичко това е на пръв поглед и само изглежда.

Всъщност центърът в Брюксел притежава огромни възможности за ангажиране на страните членки чрез своите централизирани решения. Някои от тези централизирани решения могат да нарушават икономическата независимост на съюза. В случая не става дума, както обикновено, за Гранде Корупция (има я даже в ЕК), а за нещо друго.

Може би причината за това явление е непряката връзка НАТО-ЕС, при която интересите на НАТО (и вътре в организацията – интересите на САЩ) понякога може да са в състояние да вземат превес над интересите на ЕС. Аргументи в подкрепа на тезата, че НАТО може да повлияе са няколко. Първо, наистина сигурността предшества икономиката и е по-важна от сметките. В кризисни моменти, като „специалната военна операция“ на Русия в Украйна, икономическите решения на ЕС (повишаване на дела от БВП на 5% за отбрана, осигуряване на енергийна независимост и т.н..) са тясно свързани със стратегическите цели на НАТО. Понякога – както сега, общата заплаха кара ЕС да координира икономическата си политика с външнополитическите цели, които се подпомагат от НАТО. Второ, ЕС няма и засега не иска да изгради общоевропейска отбрана, а разчита най-вече на „външните сили“ на НАТО (САЩ и Великобритания). Трето, страните от ЕС са наистина зависими от американската сигурност. Зависимостта от американската военна мощ в рамките на НАТО (т. нар. американски ядрен щит) може косвено да влияе на позицията на ЕС в икономически спорове със САЩ. Идеята е, че е трудно да се заеме твърда икономическа позиция срещу партньор, от когото зависиш за сигурността си. Именно в такава посока трябва да се тълкуват огромните икономическите отстъпки, направени от Урсула фон дер Лайен пред Доналд Тръмп.

Аргументи, които оспорват тезата за „тотален превес“ на НАТО в отношенията с ЕС също могат да се изведат на преден план. ЕС и НАТО са напълно различни организации с различни членове – напр. Австрия, Ирландия, Швеция (преди 2024) са в ЕС, но не и в НАТО; Турция е в НАТО, но не и в ЕС; различни са целите и са различни самите процеси за вземане на решения. ЕС не може да бъде „принуден“ от НАТО да вземе икономическо решение, но може да бъде „притискан“от САЩ и Великобритания, което с наблюдава. А икономическите решения в ЕС се вземат от Европейската комисия, Съвета на ЕС и Европейския парламент на базата на собствените им правила и договори. Например, решенията за данъчна политика или държавни помощи се вземат строго в правната рамка на ЕС. Не е лесно предложение от централата на НАТО да бъде прието като решение на ЕС.

В последните години ЕС активно развива концепцията за „стратегическа автономия“ – именно способността да действа самостоятелно в областта на отбраната, сигурността и външната политика, без да разчита изцяло на НАТО (и по-конкретно на САЩ). Това включва и икономически измерения, като намаляване на зависимостта от (някои) критични ресурси.

Но, слагайки нещата от двете срани на кантара, в момента НАТО натежава повече, отколкото ЕС, Вашингтон определя музиката, изпълнявана в Брюксел, поне в областта на отбранителните решения. 5% от БВП преки разходи за отбрана – към и над 1 трилион евро годишно са огромни средства за страните членки на ЕС – над 2 200 евро на гражданин!

Какво ще бъде отражението на тези огромни разходи върху социално-икономическото развитие на страните членки и дали ще го приемат? Решението за увеличаване на разходите за отбрана до 2% от БВП вече бе сериозно предизвикателство за повечето страни от ЕС и НАТО. Постигането на 5% би имало огромни и дълбоки последици, които са много спорни и малко вероятни в момента. Нека да ги разгледаме подробно.

Увеличението на разходите за отбрана до такова равнище би оказало значително натоварване върху социално-икономическото развитие. Би могло да се очакват следните последици:

• Фискално натоварване и „ефект на изтласкване“ (Crowding-out effect). Правителствата ще трябва да намерят тези 5% от БВП при растеж в съюза от около 1,0 – 1,5%. Това почти сигурно би довело до намаляване на разходите за здравеопазване, образование, социални помощи, култура и научни изследвания, което би било болезнено социално и политически.
• Увеличение на данъците или дълга. Алтернативата на съкращенията е увеличаване на данъците (което още повече би забавило икономическия растеж) или на държавния дълг (което би увеличило плащанията по главницата и по лихвите за бъдещите поколения).
• „Изтласкване“ на частните инвестиции: Ако правителството се заеме с големи суми на финансовите пазари, за да финансира военните разходи, това може да вдигне лихвените проценти, което прави кредитите по-скъпи за бизнеса и домакинствата, и по този начин забавя икономиката.
• Преминаване към „военна икономика“. Ресурсите (разходи и инвестиции, висококвалифицирана работна сила, производствени мощности) ще се пренасочат от граждански сектори (като зелена енергия, IT услуги, туризъм) към военната промишленост. Докато това пренасочване ще стимулира оръжейната промишленост, то може да засегне конкурентоспособността на други сектори в дългосрочен план.

Ако се предприеме още една крачка напред, към обединяване на европейската отбранителна промишленост, такова увеличение на разходите, особено ако се координира на европейско ниво, може да стимулира създаването на истински конкурентен европейски отбранителен пазар, намалявайки зависимостта от САЩ и други доставчици.

Ще го приемат ли страните-членки? Това е най-трудният въпрос. Отговорът в краткосрочен план е: Много малко вероятно. Ето защо:

• Различни са националните интереси и „чувстваните“ заплахи. Държави като Полша и Прибалтийските страни, които се „чувстват“ заплашени от Русия, може да са по-склонни да подкрепят такова увеличение. Държави като Испания, Португалия или Белгия, които не са на предната линия, ще имат много по-малко желание да жертват социални разходи. В България има силни русофилски настроения, които не приемат „руската заплаха“. А държави членки на ЕС, но стоящи извън НАТО, вероятно ще откажат категорично.
• Различна е фискалната способност. Богати държави като Германия и Нидерландия могат да си позволят 5% по-лесно, отколкото държави с по-висок дълг като Италия и Гърция. Това би създало още по-голямо икономическо неравенство в ЕС.
• Необходима е демократична легитимност за подобен скок на разходите за милитаризация. Такова фундаментално преразпределение на ресурсите изисква мощна обществена подкрепа. В демокрациите това означава, че правителствата трябва да убедят избирателите си, че заплахата е толкова голяма, че си струва да се жертват разходи за училища, болници и пенсии. В момента е много трудно да си представим това.

Увеличението на разходите за отбрана до 5% от БВП в ЕС, следователно би било икономически болезнено, социално взривоопасно и политически много малко вероятно в сегашния контекст. Най-вероятният сценарий е ЕС да се стреми да „изпълни“ целта от 2% и може би да я увеличи леко в отговор на геополитическите заплахи. Постигането на 5% би било възможно само в случай на извънредна ситуация, като пряка военна заплаха за целия континент или дори война, която би преструктурирала напълно приоритетите на обществата. Следователно, отражението би било смесица от значителни икономически компромиси и дълбока социална поляризация, а приемането му от всички страни-членки в близко бъдеще се смята за практически невъзможно.

Но даже 2-та процента за отбрана натоварват и сега социално-икономическите системи на страните от ЕС.

Никоя беда обаче не идва сама.

От основаването на ЕИО (Европейска икономическа общност), а по-късно – на ЕС, позицията на САЩ беше, че иска „силна“ Централна и Западна Европа. Има сериозна потенциална опасност Западна, Централна и Източна Европа (ЗЦИЕ) – сегашният ЕС, сега да се превърне в среден икономически агент. Причините са няколко:

• Обявеното на 27 юли т. г. търговско споразумение между ЕС и САЩ, според което американските продукти ще влизат свободно в Европа, докато европейският износ за Америка ще се облага с фиксирано мито от 15%, показва това по най-карикатурен начин. Тази „европейска капитулация“ е съпроводена от обещание за закупуване на американски въглеводороди на стойност 700 милиарда евро и за инвестиции в размер на 550 милиарда евро отвъд Атлантика. Тръмп мисли „Да направим Америка отново велика“ (MAGA), а тази цел не включва Европейския съюз.
• Развитието на Китай, Индия, Русия се осъществява в реалната икономика, докато в ЕС е най-вече в сферата на услугите към 75% от БВП. Значителна част от страните в Източна Европа са силно деиндустриализирани (напр. България), демографски обезкървяващи се (чрез Go West), с огромно влияние на олигархията. Финансиализацията е обхванала целия ЕС и финансовите балони, освен криптобалоните и строителните балони, заплашват устойчивостта на всякакви кризи – дори леки и средни по тежест.
• Демографската структура на ЕС показва тревожни тенденции като перспектива. Населението на ЕС ще достигне пик от около 453 милиона през 2026 г., след което ще започне да намалява – до около 448 милиона през 2050 г. и 420 милиона през 2100 г. Основните причини са ниска раждаемост, висока смъртност и ограничен ефект на миграцията върху дългосрочния растеж. Медианната възраст в ЕС ще се увеличи с близо 6 години до края на века (от 44,7 години през 2024 г. до над 50 години през 2100 г.). Делът на хората над 65 години ще нарасне от 21.6% през 2024 г. до над 30% през 2100 г. Делът на хората над 80 години ще се утрои – от 6% през 2023 г. до 15% през 2100 г. Съотношението между работещи и пенсионери (old-age dependency ratio) ще се влоши: през 2021 г. на 100 работещи се падат 32 пенсионери, а през 2100 г. – ще са 57 пенсионери.
• Европейската икономика е огромна „консумираща“ машина. До 2022 г. ресурсно тя се възползваше от Изтока – Русия, Китай, Иран и т. н. След СВО на Русия тя реши ресурсно да се „диверсифицира“, като все повече се ориентира към внос от САЩ, от където вече е ресурсно най-силно зависима, но на много по-високи цениот преди. По-високите цени на ресурсите със сигурност вече оскъпяват стоките, които ЕС насочва за износ, правейки ги много по-слабо ценово конкурентни.
• Европейският съюз все още е голям износител на стоки. Най-големите износители в света през миналата година (2024) са били Китай – 3,79 трилиона долара, ЕС – 2,56 трилиона, САЩ – 3,19 трилиона (включва и експорт на услуги). Германия – като отделна страна – експортира стоки за 1,95 трилиона долара или 76% от целия износ на ЕС. Засилващата се международна конкуренция (най-вече от Китай, Индия, АСЕАН), която е и ценова, но и в качество, заплашва европейския износ. „Санкциите“ на САЩ – новите мита и тарифи, също разколебават възможностите за европейски износ. Не е случайно, че през 2024 г. голяма част от държавите от ЕС търгуваха повече в рамките на вътрешния пазар на ЕС, отколкото с държави извън ЕС. Има прогнози че износът на ЕС ще стагнира.
• Голяма част от държавите в ЕС са дългови наркомани. И страните от еврозоната, и страните от ЕС като цяло, не спазват изискването за бюджетен дефицит до -3% годишно (съответно: -3,1% и -3,2%). „Дългови наркомани“ през 2024 г. в ЕС бяха Румъния, Полша, Франция, Словакия, Унгария, Австрия, Белгия, Финландия, Малта, Италия и Испания – всичките от -9,3% до -3,2%. Финансовата дисциплина в повечето страни е анахронизъм. На годишна база нивата на дълга леко се повишиха – от 87,3% на 87,4% в еврозоната и от 80,8% на 81,0% в ЕС през 2024 г. Страните с най-високо съотношение дълг/БВП са Гърция –  153,6%, Италия – 135,3%, Франция – 113,0%, Белгия – 104,7%, Испания – 101,8%. Най-ниските съотношения са регистрирани в Естония –  23,6%, България –  24,1%, Люксембург – 26,3%. Като цяло, бюджетните дефицити и нарастващите дългове сигнализират, че икономиките на страните от ЕС не са в „цветущо здраве“. А те са заплаха за бъдещето икономическо и социално развитие.

Summa summarum. Пред Европейския съюз стоят – преплетени като моряшки възли – редица тежки вътрешни и външни проблеми и въпроси за решаване по повод бъдещата икономическа независимост на съюза. Две прогнози са възможни за близкото бъдеще до 2050 г.

Бъдещето на икономиката на Европейския съюз

Да синтезираме отново основните икономически тенденции в ЕС за 2020–2025 г.: нисък икономически растеж (около 1–1.5% годишно за ЕС-27); висока инфлация (над 4% средно за 2022–2024, но с тенденция към спад); високи бюджетни дефицити (много страни над 3% от БВП); високи нива на дълг/БВП (средно 81% за ЕС, над 100% за някои големи икономики); демографски натиск (застаряване, намаляващо работоспособно население); геополитически предизвикателства (война в Украйна, напрежение със САЩ и Китай) и т.н.

1. Да представим една ГЕНЕТИЧНА ПРОГНОЗА (с продължаване на тенденциите от миналото в бъдещето) прогноза за икономиката на ЕС до 2050 г. Този сценарий може да изглежда песимистичен, но той е реалистичен:

• Растежът ще остане нисък – между 0.5% и 1.2% годишно (според OECD и IMF сценарии).
• Държавният дълг ще се увеличава – особено в южните страни, където може да надхвърли 150% от БВП.
• Инфлацията ще се стабилизира, но ще остане по-висока от предишните десетилетия (2–3%).
• Инвестициите ще се насочват към зелена трансформация и дигитализация, но ефектът върху растежа ще е бавен.
• Пазарът на труда ще се свива, а недостигът на работна сила ще се задълбочава.

И като резултат, ето политическите и геополитическите ефекти:

• ЕС ще загуби относителна тежест спрямо САЩ, Китай и Индия, които ще имат по-висок растеж и по-млада работна сила.
• Възможно е ЕС да се превърне в „средна сила“ – икономически и политически, ако не се предприемат реформи.
  • Дял от световния БВП: от 14% (2024) до под 10% (2050).
  • Дял от световното население: под 5%.
  • Военна и технологична мощ: изоставане спрямо САЩ и Китай.
• Зависимост от външни пазари и ресурси съществено ще се увеличи, особено за енергия, технологии и суровини.
• Финансова нестабилност – при нови кризи, високият дълг може да доведе до затруднения при финансиране.
• Социално напрежение – застаряващо население, неравенства, миграционен натиск.
• Политическа фрагментация – различия между север и юг, изток и запад в ЕС.

2. Сега да представим НОРМАТИВНА ПРОГНОЗА, при която желаните цели от 2050 г. започват да се реализират от следващата 2026 г.:

Залагаме няколко цели до 2050 г.:

• Растеж: ускоряване до 2–2.5% годишно (средно), благодарение на по-висока производителност и иновации.
• Държавен дълг: стабилизиране и постепенно намаляване на дълга/БВП до под 70% за ЕС.
• Инфлация: контролирана в рамките на 2% (цел на ЕЦБ).
• Безработица: под 5% в повечето страни, благодарение на нови работни места в иновационни сектори.
• Работоспособно население: стабилизиране чрез миграция и по-висока заетост сред възрастните.
• ЕС запазва и дори увеличава ролята си като глобален икономически и политически играч.
• По-голяма стратегическа автономия – по-малка зависимост от външни доставчици на енергия и технологии.
• Лидерство в зеления преход и дигитализацията.

Какво е необходимо да се реформира, за да се реализират тези цели:

• Пенсионна система: увеличаване на пенсионната възраст във всички страни до 67 г. и в силовите сектори до 60 – 65 г., стимули за по-дълго участие на пазара на труда, гъвкави пенсионни схеми.
• Здравеопазване: масова дигитализация, доминираща превенция – а не лечение на вече болни, интеграция на нови технологии и изкуствен интелект, по-ефективно разходване на средства.
• Образование: рязко повишаване на качеството на преподаване и възпитаване сред младите хора (особено в някои страни от Източна Европа, например като България), модернизация на учебните програми, акцент върху STEM, дигитални умения, учене през целия живот, по-тясна връзка с бизнеса и науката.
• Увеличаване на публичните и частните инвестиции в R&D до над 3% от БВП (вече е цел на ЕС).
• Създаване на европейски „технологични шампиони“ в ключови сектори: зелена енергия, изкуствен интелект, биотехнологии, квантови технологии.
• Поощряване на стартъпи и иновационни екосистеми чрез облекчени регулации и достъп до финансиране.
• Привличане и интегриране на квалифицирани мигранти чрез гъвкави визови режими и интеграционни програми.
• Създаване на изгодни условия за връщане на европейци от чужбина (САЩ, Канада и други).
• Засилване на общата външна и отбранителна политика – повече инвестиции в сигурност, единни позиции по ключови международни въпроси.
• По-дълбока икономическа интеграция – завършване на банковия и капиталовия съюз, общи индустриални политики.
• Единен дигитален и енергиен пазар.

Да обобщим, по-доброто бъдеще на Европейския съюз е възможно в няколко направления: ЕС запазва и дори увеличава ролята си като глобален икономически и политически играч; ЕС постига по-голяма стратегическа автономия и икономически суверените – по-малка зависимост от външни доставчици на енергия и технологии; ЕС се превръща в лидер в зеления преход и дигитализацията.

От управленска гледна точка, това би означавало по-висока степен на централизация на решенията, отнасящи се до опазване на околната среда, климатичните промени, съпоставимост на ефективността на инвестициите (основен въпрос!), единна фискална политика, единни правила за намаляване на неравенствата, за намаляване влиянието на олигархията и организираната престъпност. Би могло да се очаква, при такъв подход, преход от Европейски съюз към Обединена Европа – идеалът на прадедите. По-нататък, това би означавало и „Отваряне на Изток“ в по-спокойни времена (идеята на Вили Бранд), и „еманципирана Европа“ (идеята на дьо Гол), или на „Общия европейски дом“ (идеята на Михаил Горбачов).

В края на краищата, по-доброто бъдеще е възможно при едно по-смело и по-мъдро планиране на бъдещето.

Някой да се страхува от промени?!