Да избереш смисъла пред парите: историята на една медицинска сестрав МБАЛ–Пазарджик

Теодора Кокова е от Пловдив, но избира да работи в МБАЛ–Пазарджик. Започва първоначално като болногледач в Хирургично отделение. После преминава в най-тежкото – Отделението по анестезиология и интензивно лечение, като дава дежурства и в Кардиологично отделение. Паралелно с това учи за медицинска сестра в Медицинския колеж на МУ–Пловдив. Наскоро се дипломира, а от 1 август е назначена за медицинска сестра в ОАИЛ. Участвала е в състезания за медицински сестри между университети. Дъщеря ѝ също е избрала пътя на медицината и предстои да кандидатства през следващата година.

– Каква беше причината да изберете да работите в МБАЛ–Пазарджик, въпреки че сте от Пловдив?

Т. Кокова: Решението ми не беше спонтанно или случайно. Привлече ме възможността да се развивам в болница, която има спешен прием, желание и възможности за модернизация. В МБАЛ–Пазарджик започнах като болногледач, но в същото време можех да уча и за медицинска сестра. Разбира се, не беше лесно да пътувам и да се адаптирам, но колегите ме приеха топло и ми помогнаха да се почувствам на мястото си. Вярвам, че направих правилен избор, защото получих подкрепа и мога да бъда полезна там, където наистина имат нужда от мен.

– Спомняте ли си първите си стъпки като болногледач в Хирургично отделение?

Т. Кокова: Първите дни като болногледач в Хирургично отделение не мога да ги забравя. Бях едновременно ентусиазирана и притеснена. В първия си работен ден стоях пред една болнична стая и не бях сигурна дали ще се справя. Първите ми задачи бяха съвсем практически – да помагам при основни грижи за пациентите, да сменям постелъчно бельо, да дезинфекцирам инструменти. Първата смяна мина като миг, но научих толкова много нови неща. Колегите в отделението, особено тогава старшата сестра Марияна Сулева и другите сестри, много ми помогнаха и ми показваха търпеливо спецификите при тях. Още помня вълнението, когато за пръв път асистирах при превръзка. Почувствах се страхотно, че вече съм част от екипа. Разбрах, че в болницата никой не се справя сам и че екипната работа е ключова.

– Какво Ви остави най-силен отпечатък от този период?

Т. Кокова: От една страна, видях болни, които са в много уязвимо състояние – след тежки операции или с остра болка – и осъзнах колко е важна дори елементарната грижа и добрата дума. От друга страна, наблюдавах как опитните медицински сестри и лекари работят под напрежение, как им се налага да вземат решения за секунди в операционната и отделението и как въпреки умората си са готови да ме учат и подкрепят. Този период ме промени – станах по-съпричастна, по-наблюдателна и се убедих, че това е сферата, в която искам да продължа.

– Как от болногледач станахте медицинска сестра?

Т. Кокова: Това беше голяма стъпка за мен и го усетих като изкачване на следващо ниво и поемане на много по-голяма отговорност. Щом станах медицинска сестра, вече директно носех отговорност за медицинските грижи – от поставяне на инжекции и системи, през следене на показатели, до реакция при усложнения. В началото, честно казано, бях уплашена дали ще се справя – теорията от обучението е едно, но практиката е друго. Натрупаният опит ми помогна изключително много, защото вече бях свикнала с болничната среда. Колегите ме подкрепиха в този преход. Опитът „отдолу-нагоре“ ми даде увереност да бъда добра медицинска сестра.

– Преминахте през едни от най-натоварените отделения в болницата. Какво научихте от работата в интензивния сектор?

Т. Кокова: В ОАИЛ всяка секунда е ценна и често се налага да реагираш мигновено на животозастрашаващи ситуации. В такива моменти адреналинът е висок, но се научих да запазвам хладнокръвие, да дишам дълбоко и да правя необходимото. Видях как екипът действа при спешни ситуации и разбрах, че доверието между колеги и добрата комуникация буквално спасяват животи. Интензивният сектор ме научи, че и най-малката промяна в показателите на пациента може да е първи сигнал за нещо сериозно. Научих се и на смирение, и на емпатия. В интензивното отделение ежедневно се сблъскваме с крехкостта на живота. Виждала съм много пациенти на ръба между живота и смъртта. Това ме накара още повече да ценя всеки малък напредък – когато видя подобрение в състоянието на тежко болен пациент или когато някой, който е бил на апаратна вентилация, успее да се пребори и да диша самостоятелно. Тогава изпитвам огромна радост. Интензивният сектор ме направи по-силна, но и по-сърдечна, защото там истински разбираш цената на всеки миг и важността на професията.

– Как съчетахте денонощните дежурства с ученето в Медицинския колеж?

Т. Кокова: Това бяха едни от най-натоварените години в живота ми. Имах изготвен график за работа, лекции, практически занятия и време за учене. Често ми се случваше да изляза от нощно дежурство и директно да отида на лекции. Борех се със съня и умората, но се стараех да бъда концентрирана. Беше изключително трудно и имаше моменти, когато се чувствах на ръба на изтощението, но когато искаш нещо достатъчно силно, намираш време и енергия, дори когато си мислиш, че нямаш.

– Кое Ви беше най-трудно по време на обучението за медицинска сестра?

Т. Кокова: Най-трудно ми беше да балансирам теорията с практиката и личния живот. Като по-зрял студент имах семейство, работа и куп отговорности, които по-младите колеги нямаха. Трябваше да възстановя навиците си за учене, да свикна да запаметявам големи обеми информация – анатомия, физиология, фармакология. Психологически също беше тежко – страхът от провал, чувството за вина, че отделям по-малко време на семейството си заради учението, или че отказвам допълнителна смяна заради изпит. Имаше моменти, в които се питах: „Ще издържа ли?“ Тогава най-много ми помогна подкрепата на близките ми. Разбрах, че мога много повече, отколкото мислех. А когато получих дипломата си, всички безсънни нощи и трудни моменти си струваха.

– Какви качества трябва да притежава човек, за да издържи дълго в професията?

Т. Кокова: Работата на медицинската сестра е маратон, не спринт. Изискват се различни качества, за да не „прегориш“. На първо място – искрена грижа за хората. Без сърце за тази работа стресът те смазва. Второ – издръжливост, физическа и психическа. Дългите дежурства, нощните смени, спешните ситуации изискват здрави нерви и добра кондиция. Човек трябва да се грижи за себе си – да спи, когато може, да се храни добре, иначе няма как да е полезен на другите. Трето – организираност. В отделението често няколко неща се случват едновременно, и трябва да прецениш кое е спешно и кое може да почака. Четвърто – желание за постоянно учене. Медицината се развива, и една добра сестра не спира да подобрява уменията си. И не на последно място – търпение и комуникативност. Срещаме всякакви пациенти – уплашени, изнервени, в болка. Сестрата трябва да изслушва, да успокоява и да обяснява с разбираеми думи. Често именно това печели доверието на пациента и улеснява лечението.

– Смятате ли, че в България професията на медицинската сестра се цени достатъчно?

Т. Кокова: За съжаление, не. Трудът на медицинските сестри у нас не е оценен нито морално, нито материално. Обществото често приема сестрите за даденост. А истината е, че ние влагаме сърце и душа, работим в напрегнати условия, понякога за твърде ниско заплащане. Имало е моменти, когато съм усещала горчивина от недооценяване. Участвах в протестите за по-добри условия и тогава казах нещо, което още нося в себе си: „Боли, когато ти кажат: ‘Намери си по-добре платена работа’. Боли, защото това, което правим, не е просто труд – това е грижа, отдаденост, човещина.“ Уважението и подкрепата трябва да са постоянни, не само в кризисни моменти.

– Защо има такъв голям недостиг на медицински сестри?

Т. Кокова: Недостигът е резултат от дългогодишни проблеми. На първо място – ниското заплащане и огромното натоварване, които карат много сестри или да напуснат професията, или да търсят по-добри условия в чужбина. Не е тайна, че десетки хиляди български сестри заминаха за Европа през последните десетилетия.
Втората причина е застаряването на кадрите – средната възраст е висока, а млади попълнения идват недостатъчно. Много гимназисти дори не знаят колко важна и интересна може да е тази професия, защото фокусът пада върху лекарите.
Трето – условията на труд. Недостигът на персонал води до работа на ръба на силите, а понякога и до лоша материална база. Липсата на перспектива за развитие също отказва младите.
Нужно е по-добро заплащане, повече възможности за квалификация и промяна в имиджа на професията. Ако сестринските заплати се доближат до средните за ЕС, много от колегите ще останат в България, близо до семействата си.

– Разкажете ни повече за участието си в състезанията за медицински сестри.

Т. Кокова: Това беше един от най-вълнуващите моменти от обучението ми. Сформираха се отбори по четирима души и минахме през няколко етапа – викторина с тематични въпроси, клиничен казус и практическа задача. Нашият отбор от МУ–Пловдив спечели почетно място. По-ценното беше, че срещнах колеги от цялата страна, обменихме опит и идеи. Участвах, защото обичам предизвикателствата – тествах се в стресова среда, подобрих работата в екип и преодолях сценичната треска. За мен беше чест да представям колежа и болницата на национално ниво.

– Как се чувствате сега, когато вече официално сте медицинска сестра в ОАИЛ?

Т. Кокова: Изпитвам огромна гордост. След всички усилия и безсънни нощи вече съм медицинска сестра и част от екипа на ОАИЛ. Благодарна съм на началника на отделението д-р Димитър Иванов за доверието. Усещам тежестта на отговорността, но това не ме плаши – мотивира ме да бъда най-добрата версия на себе си.

– Какви цели си поставяте за бъдещето?

Т. Кокова: Искам да се усъвършенствам в интензивните грижи и имам интерес към анестезиологията. Мечтая един ден да предавам опита си на студенти и новопостъпили сестри. Менторите, които ми помагаха, бяха безценни, и бих искала аз също да бъда такава опора за други. Освен това си поставям за цел да намирам повече време и за семейството – балансът прави човека по-пълноценен и в работата.

– Бихте ли препоръчали на млади хора сестринската професия?

Т. Кокова: Бих препоръчала, но само ако я почувстват като свое призвание. Сестринството не е просто работа, а мисия. Ако търсиш престиж и бързи пари, ще се разочароваш. Но ако искаш смисъл, удовлетворение и шанс да променяш животи – това е правилният избор. Пътят е труден, но професията е нужна навсякъде и дава сигурност.

– Коя е най-голямата жертва, която сте направили заради професията?

Т. Кокова: Времето със семейството. В годините на учене и професионално изграждане много лични неща останаха на заден план. Донякъде пожертвах и предишната си професия – маникюрист – и избрах смисъла пред парите. Жертвите са част от всяка голяма мечта.

– Има ли човек, на когото дължите най-голяма благодарност?

Т. Кокова: В личен план – на семейството ми, за разбирането и подкрепата. В професионален – на много лекари и сестри от МБАЛ–Пазарджик, които са изградили част от мен като професионалист. В нашата професия човек не става „готов кадър“ с дипломата, а учи цял живот.

– Дъщеря Ви също иска да се занимава с медицина. Как реагирахте?

Т. Кокова: Изпитах гордост и лека тревога. Радвам се, че съм я вдъхновила, но знам колко тежък е този път. Обясних ѝ както хубавите, така и трудните страни. Обещах да я подкрепям с всичко – от кандидатстването до практиката.

– Какво бихте казали на майките, които се колебаят дали могат да съчетават учене и работа?

Т. Кокова: Бих им казала: „Вярвайте в себе си и не се отказвайте.“ Никога не е късно. Аз започнах да уча нова професия на 36 години, с двама тийнейджъри у дома, и се справих. Децата ни се гордеят, когато видят, че мама е боец.

– Какво Ви разтоварва извън работата?

Т. Кокова: Когато ръцете са заети, умът почива. Обичам да изработвам дръвчета от естествени камъни. Разтоварват ме и семейните разходки, или просто спокоен ден у дома с децата.

– Какво Ви усмихва и зарежда въпреки работата в най-тежкото отделение?

Т. Кокова: На работа – колегите и подобрението на пациентите. В личен план – семейството. Най-важните усмивки са у дома.