Нд, Ное 15, 2026
Пазарджик е основан през 1485 г. като важна пътна станция и тържище на пътя от Белград към Цариград, казват историците. Изграден е около бреговете на три реки - Тополница, Луда Яна и Марица, като последната днес го дели на две зони - жилищна и промишлена. Градът е с древна история и традиции, запазил е духа на траките, населявали района, възрожденските идеи на Константин Величков и Станислав Доспевски, на големите лирици на България - Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев и Теодор Траянов.
Символ на Пазарджик е сградата на Старата поща, която е построена през 1911 г. по проект на арх. Койчев. Намира се в центъра на града, с часовникова кула и е разположена на три улици. Катедралната църква “Св. Богородица”, построена през 1836-37г., е най-голямата възрожденска църква в България. Изключителна културно-историческа ценност представлява нейният дърворезбован иконостас. Той е дело на майстори резбари от Дебърско-мияшката школа, в която са участвали и местни майстори. Иконостасът е едно от най-високите постижения на българското изобразително изкуство през Възраждането и е под закрилата на ЮНЕСКО.
Сред най-запазените възрожденски паметници в града е къщата на Н. Христович. Построена е през 1850 г. и е дело на майстори от прочутата брациговска архитектурна школа. Днес в двуетажната сграда е разположена етнографска експозиция на регионалния исторически музей в Пазарджик. В града се намира и родната къща музей на К. Величков (1855-1907)-активен участник в национално освободителните борби, политик и държавник, поет, преводач и художник. Уникалната къща музей на първия академичен български художник Станислав Доспевски, завършил портретна живопис в Санкт Петербург, е изписана лично от него. Построена е през 1864 г. от брациговски майстори и е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник от национално значение. Куршум джамия в Пазарджик е обявена за архитектурен паметник на културата.
В периода на османското владичество в града са съградени 20 джамии. До днес е
запазена само Куршум джамия, която е строена през ХV в. и е била прочута с най-високото си минаре. Регионален исторически музей в Пазарджик съхранява в своите фондове близо 80 хил. безценни свидетелства за миналото на пазарджишкия край. Неслучайно той е включен в списъка на 100-те национални туристически обекта. Малко известен факт е, че във фондовете на музея се съхраняват три уникални съкровища, достойни за световните музейни зали. Съкровищата от с. Лесичово, с. Равногор и с. Црънча са различни по своя характер и датировка, но доказват космополитността на Пазарджишкия край в миналото, важността на областта като търговско средище, дом на развити култури и знатни родове. Съкровището от пазарджишкото с. Равногор е открито през август 1987 г. от покойния вече археолог д-р Георги Китов при проучване на могилен некропол в местността Чемериката. Съкровището се датира от 2 - 1 в. пр.Хр. Експонирано е в редица западноевропейски държави - Швейцария, Белгия, Германия, Франция, както и в САЩ и Япония като част от общи изложби, представящи тракийското наследство по нашите земи.
Съкровището от с. Црънча е открито през 1960 г. под един голям камък Състои се от накити, колан и 21 венециански гроша на дож Тиеполо (1226-1249). Различните части на съкровището са сребърни с позлата, с изключение на прочелник, който е без позлата.
Съкровището от Лесичово е намерено през 1977 г. при изкопни работи за телефонен кабел в землището на селото. В него има 13 накита, тасче, златарски припой и 5 сребърни мъниста.
Край пазарджишкото село Величково са намерени и прословутите монети на дероните, които са единствени по рода си в света. Една от тях се съхранява в пазарджишкия музей. В началото на август т. г. при разкопки на селищна могила Юнаците археолози откриха най-старото злато в Европа Миниатюрно мънисто с тегло 15 сантиграма, което е с около 300 г. по- старо от златото, намерено във варненския некропол. Могилата се намира само на 3 км. от Пазарджик.
Според археолози там се е намирал и най-ранния град в Европа, възникнал през 4700-4600 г. пр. Хр., наречен още от тях Града на птиците. В сградата на музея в Пазарджик е и местната художествена галерия “Ст. Доспевски”, в която се съхраняват уникални образци на българското изобразително изкуство. Пазарджик е и единственият град у нас с истински остров между двата ръкава на р. Марица в града, който е превърнат в прекрасен парк и е уникално място за отдих и спорт. Градският парк - остров “Свобода” (Острова), е любимо място за почивка и развлечения на жителите и гостите на Пазарджик.
През последните години след пълното му реновиране от настоящата администрация на града той се превърна във визитна картичка на Пазарджик и туристическа атракция. В парк-острова на Пазарджик се намира и най-голямата в света пейка. Тя е с дължина от 1014 метра и на нея могат да седнат около 2020 души.
Тук са родени Константин Величков и Теодор Траянов
Константин Величков е един от известните хора, родени в Пазарджик през 1855 г. Той е писател, преводач, политик, депутат, министър в няколко правителства. Умира в Гренобъл, Франция, през 1907 г.
Негов съгражданин е Никола Фурнаджиев е български поет и преводач. Роден е в Пазарджик през 1903 г. Бил е главен редактор на вестник “Литературен фронт” и издателство “Български писател”. Той е един от групата представители на т.нар. септемврийска поезия.
Димитър Бояджиев е български поет, определен за един от първите майстори на елегията в българската литература заедно с Димчо Дебелянов. Роден е в Пазарджик през 1880г. Самоубива се през 1911г. заради нещастна любов.
Теодор Траянов също е от Пазарджик. Смятан е за родоначалник на българския символизъм в поезията заедно с Пейо Яворов. Роден е в Пазарджик през 1882г. Умира в София през 1945 година.
Тюрлюгювеч привлича фамилията около масата в Пазарджик
Едно от традиционните ястия в Пазарджик е тюрлюгювеч. Той обикновено се приготвя в неделя за обяд и според традицията, която се спазва и до днес, около масата се събира цялата фамилия.
Църква “Св. Богородица”
Катедрална църква “Св. Богородица”, бул. “България” № 50. Построена е през 1836-37 г. Най-голямата възрожденска църква в България. Архитектурно-художествен паметник на културата от национално значение. Изключителна културно-историческа ценност представлява дърворезбеният иконостас - дело на майстори-резбари от Дебърско-мияшката школа, в която са участвали и местни майстори. Иконостасът е едно от най-високите постижения на българското изобразително изкуство през Възраждането.
Къща на Николаки Христович превърната в Етнографски музей
Къщата е на ул. “Отец Паисий” № 8. Построена е през 1850 г. - дело на майстори от Брациговската архитектурна школа. Архитектурно-художествен паметник на културата от национално значение. Двуетажна сграда, най-голямата запазена къща в Пазарджик от епохата на Възраждането. Днес – етнографска експозиция на Регионален исторически музей – Пазарджик. Една от големите къщи от епохата на Възраждането в Пазарджик е тази на Николаки Христович. Като най-добър експонат от това време тя е реставрирана и превърната в Етнографски музей. Сградата е обявена за национален архитектурно-художествен паметник на културата в брой 25 на Държавен вестник от 1998 г. Тя е разположена на улица "Отец Паисий" срещу двора на църквата "Света Богородица" и е построена от брациговски майстори.
Николаки Христович се преселил в Пазарджик от Сестримо. Тъй като неговият занаят, джелепството, носил по онова време големи доходи, той бързо забогатял. Като заможен човек построил хубава къща през 1850-а от цариградски тип. Сградата била на два ката, симетрична, с голям салон и от двете му страни по 3 стаи. Към втория етаж водели извити стълби. Висок дувар и до днес огражда къщата и двора, който бил огромен и постлан с едри каменни плочи.
Стените вътре в къщата били изографисани. По дъсчените тавани имало чудни фигури, картини и портрети. В почти всяка стая имало високи бакърени мангани, шарени килими и черги. Гостната била наредена с виенски столове и маса, с нагиздена алафранга и широки миндери. Всяка стая имала по 5-6 прозореца. На всеки от тях висели тежки червени пердета.
Богатството на Христович го правило голям човек и турците му имали уважение. Добре живеел той с тях,но не забравял и църковните работи. Чорбаджийството и гърчеенето му го карали да държи позиция, противна на църковните деятели. Христович, брат му Георги и чорбаджи Велчо с поведението си колкото помагали за църковната борба, толкова и пречели. Все пак българщината надвила у джелепина. Промяната у него се дължала на сина му Тодор, който бил един от първите членове на комитета, основан от Бенковски. Въпреки че бил член на Меджлиса, Николаки Христович съобщил на сина си Тодор, че Азис паша тръгва към Панагюрище да потушава бунта. През Освободителната война Николаки Христович бил отведен на заточение, но по нареждане на султана бил освободен още в Цариград.
Потомството на Николаки Христович тръгнало по пътя на просветните българи. Синът му Тодор станал съдия в Пазарджик. Негов племенник бил Георги Христович, който бил учен агроном. Той направил образцово земеделско стопанство и винарска изба в Саранбей (Септември).
Друг известен чорбаджия през Възраждането бил Велчо. Неговият дом се намирал на улица "Георги Бенковски". Пазарджиклии наричали къщата му "конака". Тя била стара сграда на два ката, но вътре наредена по чорбаджийски. Дворът бил широк и в него имало ниски къщички за измекярите му.
Като всеки чорбаджия, и той бил тачен от турците. Имал достъп в конака, участвал в Меджлиса. По време на въстанието чорбаджи Велчо отървал от въжето не един бунтовник. До местния революционен комитет обаче достигнали и слухове,че бил приятел на турците,че предавал революционерите. Членовете на комитета решели да приложат "устава" или с други думи предателят да бъде наказан със смърт. Тези слухове достигнали до самия Левски. Той поискал да разбере истината. Наредил да се направи събрание и чорбаджията да бъде поканен на него. По време на събранието Весил Левски се скрил, за да слуша. Членовете обсъждали въпросите на борбата. Самият чорбаджи Велчо също взел думата. Давал добри съвети и наставления. Обещал подкрепата си за общото дело и дори къщата си за укриване на подгонени революционери. След като си отишъл, Левски излязъл от тайника и казал на членовете: "Народен човек е чорбаджи Велчо, пазете го като очите си!".
Не по-малко известна била сградата на Ръжанковия хан. След Освобождението от него останала само паметна плоча на жилищен блок на улица "Батак". Някога в хана отсядали Левски и Бенковски, но след това от него останала само една стара, грохнала сграда от кирпич и дърво.
В Ръжанковия хан имало скривалище и тъмна стая, но тъй като се намирал в турската махала, Левски избягвал да преспива в него. Най-често оставял коня, влизал в хана и поздравявал присъстващите. След като изпиел кафето си, той изчезвал някъде с ханджията. С големия брат, Никола Ръжанков, Васил Левски, се познавал още от Букурещ. Затова като пристигнал за първи път в Пазарджик, той дошъл при стар приятел. Когато в студената вече на 4 февруари 1876-а Бенковски дошъл в Пазарджик, Отон Иванов и Георги Манев го отвели именно в Ръжанковия хан. Оттам те отишли във Варошкото училище, където бил основан Вторият революционен комитет.
По-малкият брат, Иван Ръжанков, също не бил чужд на революционното движение. Съзаклятник, приятел и укривател на Левски, Бенковски и Волов, след бягството на брат си той бил арестуван, осъден и изпратен в Одринския затвор. След Априлското въстание наново бил съден и заточен в Мала Азия. Доживял свободата и се прибрал в родния Пазарджик, където бил избиран за заместник-кмет.
Източник: Александра МУСИЕВСКА, "Пазарджишка Марица"
